Сн.: Народно Дело

Седемгодишният Абдала, година по-големият му брат Фаулас и 11-годишната Балкис днес ще ядат хляб с малко топла вода и лъжица олио. Когато следобед притъмнее, децата ще запалят няколко свещи, тъй като у тях няма ток, и ще се съберат около печката на дърва да се стоплят. Глада ще залъжат с чаша чай. Вечерта, преди да си легнат, няма да се изкъпят, а само ще се обтрият с мокри кърпи, защото водата е спряна.

Не, не мислете, че това е поредната тъжна история за гладуващи деца, написана по тертип. Това е историята на едно семейство, което буквално се е изтръгнало от смъртта, бягайки под куршумите и минометите в Сирия. Те не са просто бежанци, които са дошли във Варна да търсят спасение, а пълноправни членове на страната ни, тъй като Абдала, Фаулас и Балкис са български поданици.

Историята на децата започва, когато Светлана Янчева среща любовта на живота си – сириеца Мохамед Даас, през 1992 г. във Варна. Две години по-късно заминават да работят в Румъния, а 6 г. след това решават да си създадат истинско семейство в Хомс, Сирия. Там се раждат децата. През годините Светлана се грижи за хлапетата и дома, а Мохамед изкарва прехраната им като специалист по ВиК. „Бяха изключително спокойни и хубави години. Никога не сме се лишавали от нищо, защото неговата заплата ни стигаше за всичко. Отделно правителството всеки месец осигурява на всеки човек в страната, независимо дали е беден или богат, по няколко килограма ориз и захар“, разказва Светлана.

Идиличният делник на семейството се превръща в кошмар през март 2011 г., когато започва войната в Сирия. „Мислех, че ще свърши за месец-два, но ставаше все по-лошо“, коментира жената. Много бързо за жителите на Хомс, където се разиграват истински касапници, домовете се превръщат както в убежище, така и в затвор. И то не особено надеждни. „Дори и да си прибран вкъщи, нямаш никаква сигурност, че ще се спасиш от куршумите. Може както си в кухнята, да те гръмнат. През цялото време единствената ни цел беше да опазим децата живи от денонощните стрелби. До банята имахме малко коридорче. Преценихме, че куршумите няма да минат през двете стени дотам, и затова оставях децата в коридорчето, сигурна, че нищо няма да им се случи. Казвах им да не мърдат оттам, а аз много внимателно отивах до кухнята или до другите стаи. Никъде не можехме да излизаме. Така изкарахме 4 месеца, но прецених, че не можем повече и трябва да се върнем в България“, разказва Светлана.

За да тръгне към родината обаче, майката трябва да излезе навън и да отиде до посолството в Дамаск, за да подготви документите. „Умирах от страх по пътя, но трябваше да поема този риск“, спомня си тя. И до днес се буди нощем от писъците, които никога не ще забрави. „Още чувам крясъците на жените и децата. Когато се събираха на митинги в Хомс за спиране на обстрела по цивилни, ненадейно идваше Отрядът на смъртта и почваше да стреля наред по хората. Страшни писъци! Нещо... не мога да опиша този ужас. Децата вече бяха свикнали да минават покрай танковете. Беше много страшно и си казах, че каквото и да е в България, някак ще се оправим, но поне децата ми няма да виждат смъртта и всичко, което се случва в Сирия“, коментира жената. Под заплаха за живота си тя отива до Дамаск, оправя си документите, а на връщане я предупреждават, че е по-добре да не се връща в Хомс, тъй като градът вече е затворен, а в него е невъобразим ад. Светлана обаче успява да се прибере, грабва куфар с най-необходимото и отвежда децата в края на юли 2011 г.

От началото на войната сраженията в Хомс не са спирали. Повече от 250 000 цивилни са избягали от домовете си, за да се спасят. Някои източници определят Хомс като безлюдна гробница, погребала хиляди човешки съдби. Сраженията не спират дори по време на вечерните молитви, но песента на ходжите не успява да заглуши стрелбата. Според агенциите минометите са били насочени именно към цивилните. „Това е истинска касапница“, пише АФП. По последни данни войната в Сирия е взела до този момент умопомрачителните 40 хиляди жертви.

Светлана: Постоянно обяснявам, че тук никой няма да ни застреля

Когато Светлана пристига с трите си деца в България, постоянно й се налага да ги утешава, че тук никой няма да ги застреля. „Доста време те постоянно се стряскаха, особено като видят полицай на улицата, и инстинктивно ме хващат за ръката“, разказва Светлана. Всеки шум за хлапетата е причина да се изпънат в нервен страх. „В продължение на месеци, докато бяхме в Сирия, те се препъваха и падаха един върху друг от ужас, че няма да успеят да се скрият от куршумите“, обяснява тя.

Щом стъпва във Варна с куфара и децата, Светлана се настанява в квартирата на сестра си, тъй като родителите й живеят доста скромно в едно варненско село и къщата е твърде малка. Подслонът е временен, тъй като тя не може да си позволи наема с малкото пари, с които е пристигнала. „Трябваше да пестя от всичко, за да ми стигнат за по-дълго време“, обяснява тя. Така открива част от къща под наем на ул. „Ружа“ 1. „Договорих се за 130 лева на месец. Не ми харесваше, защото беше грозно и тясно, но нямах друг избор“, казва тя. Започва да си търси работа, записва децата на училище и се опитва да е спокойна, макар да няма никаква връзка със съпруга си. Налага си да гони страха, че се е случило най-лошото и вече никога не ще го види, докато през март 2012 г. той успява да избяга от войната и отново да прегърне децата си.

Свобода и мизерия

Свободата, далеч от денонощните обстрели, е повод Светлана да е благодарна всеки ден. Когато стъпва в България обаче, тя се сблъсква с шока на родната криза. „Честно казано, не очаквах да е толкова лошо положението. Стреснах се, когато видях цените. Нямах представа, че тук всичко е толкова скъпо. В Сирия един килограм хляб го купуваш за половин долар, а тук за 600 грама даваш 1 лев“, признава тя. Доходът, който трябва да разпредели за петчленното си семейство, е повече от скромен. Работата, която си намира, не е кой знае какво и затова заплатата й е едва 300 лева. Тъй като парите не стигат, всяка събота цялото семейство нарамва рекламни вестници и ги пуска в пощенските кутии, за да може да припечели още 100-тина лева на месец. С много усилия Светлана успява да си издейства детски добавки за децата. Но и така парите не стигат, тъй като половината от тях отиват за наем, ток и вода. „Боли ме за децата. Тежко ми е, когато поискат нещо, а аз не мога да им го дам“, лаконично коментира жената. Истината обаче е далеч по-зловеща. Нейна приятелка, която повече от година е близо до битието на семейството, споделя, че основната храна е надробен хляб с малко топла вода и лъжица олио. Децата ходят на училище с по няколко сухи филийки, защото парите не стигат за друго. А от социални грижи не могат да помогнат, тъй като съпругът на Светлана е чужденец.

Семейството остава на улицата

Преди около месец Светлана научава, че квартирата, в която живее, всъщност е отчуждена още през 2010 г. Наемът, който тя плащала на стария собственик, е взиман нерегламентирано, но не това е бедата. Когато „хазаинът“ й научава, че тя вече е наясно с жилищната ситуация, й съобщава, че вече не му дължи наем, но казва, че трябва да се изнесе, и то до дни. През това време той закрива партидите за ток и вода. Ето защо вече четири седмици семейството живее без електричество и втора седмица без вода. Независимо че петчленното семейство се издържа с минимален бюджет, жената е молила компаниите да възстановят водата и тока, тъй като настоява да плаща за ползването им. Това обаче е невъзможно. От община Варна също казват, че нищо не може да се направи, но й позволяват да остане в къщата още два месеца, докато си намерят друга квартира. „Търся евтина квартира, но ми се струва, че това е непостижима цел. Най-малкото защото навсякъде искат депозит, което мен много ме затруднява“, обяснява тя.

Междувременно Светлана трябва да се справя с проблемите, породени от липсата на ток и вода. „Едната комшийка ни разрешава да си пълним бутилки с вода у тях. Друга жена пък каза, че ако трябва децата да учат, да ги пращам при нея на светло. Но все пак не може всеки ден да притесняваш хората, дори и да ти е трудно. Така че те учат на свещи. Много им е трудно, притеснявам се, че ще започнат да изостават. Виждам ги как се взират в учебниците на светлината на свещите и не успяват. Взираме се на смени, но не се получава“, казва Светлана и сълзите й потичат от безсилие.

Търси се работа за таткото

Не Светлана, а най-близката й приятелка - „г-жа Винка“, както я нарича тя, потърси екипа ни за помощ. Родителите са изключително притеснени, че не успяват да се справят сами, и пред хората не се жалят от недохранването или от тъмнината у дома. Когато трябва да отговорят на въпроса от какво имат нужда, Светлана и Мохамед свиват пръсти и отклоняват поглед. Съгласяват се с обобщението, че имат нужда от квартира, която да им е по джоба, и работодател, който да се съгласи да наеме Мохамед. Мъжът разбира български, макар на този етап трудно да говори. Обяснява, че засега не може да си направи документи за постоянно пребиваване у нас, тъй като му искат 3500 лева на депозит, с които той не разполага. Ето защо на всяко полугодие получава виза.

„За себе си нищо не искам, освен за децата“, плаче Светлана. Когато питам дали имат нужда от храна и дрехи, сълзите й рукват. Мохамед толкова е засрамен от предложението, че веднага става от мястото си и се обръща с гръб, за да скрие сълзите си, но отново се обръща и с жест отказва помощ в натура. Не, не мислете, че са твърде горди. Те просто са хора, които са изкарвали хляба си с честен труд и не са предполагали, че децата им ще заспиват гладни. Това са хора, които са избягали от войната и са благодарни за свободата си. И все пак една майка, както е плакала от страх, че децата й ще загинат в една нелепа война, така плаче и днес от страх, че ще останат на улицата и ще ги застигне ужаса на глада и мизерията.

Like! 7